Прашната пътека

Заглавие: Прашната пътека Съб Сеп 27, 2008 10:51 am

Това е пътеката, която води до Ръката. Пътеката е омагосана и ще пропусне само тези които са достойни

Натаниел изрита едно камъче по пътя си. Денят беше доста хладен и мрачен - предишната нощ беше валял дъжд, а сутринта се появи и мъгла. Пътищата бяха разкаляни, а полята и горите влажни.
"Какво ли ще намерим там?"
Гласът на Линон прозвуча раздразнено в главата му:
" Имбецил, ти не си за там!"
"Но, скъпа ми тенекийо, защо мислиш така с ограниченото си мозъче?"
"Защото, глуповати мой друже, си простоват."
Натаниел се засмя по навик. Ако някой го видеше от страни щеше да каже, че е полудял. Нормалните хора не се смееха без причина или не размахваха ядосано или възторжено ръце. Всъщност той го правеше.
"Ти, Линон си цяло злато!"
"Замълчи, имбецил" - любимата обида на Линон.
" Виж, не ме карай аз да те карам да мълчиш."
Врабчето на врата му очевидно беше сърдито от забележката, защото замълча без заповед. Натниел се наслади на тишината в съзнанието си и продължи да върви по пътеката. Сега, когато имаше Линон не се чувстваше сам. На моменти дори не знаеше как е бил пълноценен без да чува обидите и хапливите й изказвания в главата си. Тя му беше подарък, при това най-ценният.
Изведнъж пред очите на мъжа се появиха високите кули на замъка. Той ги изгледа продължително и не можа да да отрече, че е очаквал нещо доста по-малко. Вярно, че живееше близо до Ръката, но не си я представяше толкова голяма.
"Линон, виж, не е ли красиво?"
"Признавам, че е симпатично, точно за моят скромен благороднически вкус."
Натаниел не отвърна нищо. Просто продължи да върви към замъка. Към бъдещето, което беше избрал.

Една тъмна фигура стоеше на пътя, обгърната от сивишкавата мъгла. Краят на наметалото беше изкалян, не от друго, а защото самият плат се влачеше със сантиметри по земята. Изглежда доста дълъг за дребната фигура. Качулка покриваше главата на странника, но няколко бели кичура се подаваха и спускаха почти до колана. Личеше си, че е младо момиче, намъкнало значително доста голямо за размерите й черно наметало, през което личеше ясно дребното й телосложение. Стоеше на едно място от дълго време, минути или часове, ботушите й бяха затънали в калта, загубили някогашния си лачен вид.

Керел се беше облегнал на едно дърво до пътеката, за да си почине. Отпи глътка вода от манерката и извади 1 ябълка. Голяма, зелена и кисела - точно както ги обичаше. Изяде ябълката и хвърли костилката в близките храсти. След това продължи да върви, а докато вървеше ядеше втора ябълка и си мърмореше недоволно. Калта по пътеката бе изцапала ботушите и панталоните му. Керел хвърли и втората огризка и поускори крачка.

Натаниел си вървеше бавно и спокойно. Нищо, че сърцето му биеше бясно в гърдите. Беше се запътил към място, което не познава. Не знаеше как ще го приемат там. Все пак изглеждаше тотален злобар, който за капак на всичко се облича злокобно.
"Имбецил, как няма да те сметнат за такъв като се държиш като попарен с всички!"
Линон си беше шегаджийка. Доста саркастична при това.
"Не е вярно!"
А Дие си беше твърдоглав.
"О, така ли? Защо не докажеш, празна главо!"
"Ако трябва и веднага."
Думите на Натаниел бяха произнесени в съзнанието му с умишлена твърдост.
"Тогава имаш възможността!"
В началото Дие не успя да види нищо около себе си, но усети задоволството в гласа на врабчето. Продължи по пътя си в недоумение и изведнъж пред себе си видя някаква фигура с тъмно наметало. Навярно на някой черен маг. Сега мъжът разбра думите на Линон. Тя беше отправила предизвикателство, а той го беше приел и сега беше момента да докаже думите си. Не искаше да доставя удоволствие на птицата и затова събра целия кураж, който имаше и се насочи към фигурата. След минути беше зад нея и се изкашля многозначително. Тя се обърна и пред очите му застана дребно момиче. Натаниел отвори уста да каже нещо, но изненадата взе връх и няколко секунди не знаеше какво да прави или каже.
"Айде, кажи нещо!" - прозвуча гласът на Линон.
- Ъ, здравей, аз съм Натаниел. - той подаде ръката си.

Момичето се обърна леко стреснато, не очакваше още някой по този път, всъщност мислеше че ще е сама още дълго, а сега някой я заговори, което й се стори странно. Не беше типично изглеждаща, особено с тези аленочервени очи, които гледаха Натаниел изпитателно няколко секунди:
- Аз съм Нана.- отвърна тя и пое ръката му бавно, стори й се още по- странно това, че говореше, а не го беше правила от месеци и дори се чудеше дали все още може да обели и една дума без да се прокашля или затрудни, но явно опасенията й бяха излишни, все още можеше да говори спокойно.

Керел поспря и се пъхна за малко в храстите. Излезе от там и тръгна отново. Няколко минути по късно в далечината видя две фигури. Провери дали сабята излиза бързо от ножницата и продължи напред внимателно но без да забавя ход. скоро приближи достатъчно, за да ги огледа. Едната беше на момиче, а другата на някакъв мъж. Изглежда се познаваха. Керел приближи и ги заговори
- Здравейте, аз съм Керел

Натаниел се усмихна, но май не се забеляза много заради маската на лицето му. Проклятие, глупавата маска. Някои неща не можеха да се променят.
- Здравей. - той подаде ръка и на Керел.
Настъпи неловко мълчание.
"Ах, какви сте ми сладички, не знаете какво да си кажете! Питай ги дали отиват към Ръката, имбецил!"
Лилон си беше доста общителна като се има в предвид, че можеше да общува само с Натаниел, при това в съзнанието му.
- Е, към Ръката ли сте тръгнали?
"Колко оригинално, царю на общуването"
"Млъкни и не се заяждай, тенекийо!"
Врабчето определено млъкна, защото повече саркастични забележки не последваха.
- Защото аз съм натам - продължи мисълта си Дие. - Ако искате да вървим заедно?

Керел хвърли поглед съм маската. Зачуди се защо ли е. Той си имаше недостатъци, а едно от челните места сред тях заемаше любопитството. Все пак не вървеше да пита веднага след срещата. Затова обърна внимание на момичето, в което също имаше нещо страннно.
- Защото аз съм натам - продължи мисълта си Дие. - Ако искате да вървим заедно?
- Аз нямам нищо против - отвърна Керел

- Разбира се, щом сме в една посока.- кимна Нана и се усмихна леко. Бяха хора, усещаше го, а това й харесваше. Поне нямаше вероятност да ги нарани, дори и случайно. От много време не беше срещала хора, може би беше загубила чувството си да контактува със същества от други раси, но това не трябваше да й е проблем, целта й беше да започне на чисто, да изключи инстинктите си и да се старае да е по-... добра.

Дие въздъхна едва чуто. От доста време не беше провеждал по-успешен разговор с когото и да е било. Последния път, когато говори с някой се стигна до кръвна вражда, в кръчмата успя да предизвика сбиване.
"Имбецил, защо не си направиш услуга и не спреш да се радваш, че говориш с хората. Макар че дамата тук съвсем не е човек."
Линон имаше доста умения, за които Натаниел не предполагаше, а едно от тях се разкриваше сега - да успее да разкодира внимателно човешкото поведение.
"И каква мислиш, че е ? " - попита Дие.
" Не знам засега, но ще разбера."
Врабчето млъкна. Сигурно изчуваше Нана.
- Ами да вървим. - кимна Натаниел на двамата.
Те тръгнаха без да кажат нито дума. Вървяха известно време в пълно мълчание. Замъкът наближаваше, а мъжът имаше чувството, че иска да каже нещо, но не знае как. Не знаеше как ще реагират на казаното.
- А то къде идвате? - осмели се да попита най-накрая той.
"Оригинално" - прихна Линон.
Ръката беше вече съвсем близо, може би на десетина минути път...

Керел вървеше, дъвчеше дъвката, която беше лапнал преди срещата и крадешком изучаваше спътниците си. Беше сигурен, че и те от време на време му хвърлят по един поглед. До ръката оставаше съвсем малко, когато Натаниел наруши тишината питайки:
- А от къде идвате?
Керел изплю дъвката и отговори:
- От Винтар.

- Винтар.- повтори белокосото момиче замислено. Опитваше се да си спомни дали беше посещавала това място, но имаше затруднения с някои спомени. Когато беше по- малка и двамата й братя буквално можеше да бъдат наречени скитници, обикалящи от едно място на друго и никога незадържащи се повече от няколко часа, затова и не помнеше повечето от посетените от нея страни, градове или селища:- Аз...- заговори след малко отпусна клепачи някак сънено, но всъщност продължи да мисли над зададения въпрос. От къде беше тя? Рожденото й място:- Всъщност не съм от никъде, семейството ми постоянно пътуваше и дори те не могат да кажат къде по пътя съм родена.- вдигна леко рамене и се усмихна, това можеше да се каже че е истината, никой от останалите й живи близки не можеше да каже къде е родена, на кой път или кръстопът.

На Натаниел му се искаше да беше пътувал като дете. Животът, такъв какъвто го познаваше беше приключил прекалено рано за него. Хората казваха, че времето лекува раните, но кой пък беше казал, че времето е компетентен лекар. Дие все още чувстваше празнина след Каталина, а физическите му рани бяха неизлечими.
"Стига си се самосъжалявал. Глупаво е."
Линон както в повечето случаи беше права.
"Добре."
Натаниел се насили да се усмихне, но се досети, че никой няма да разбере заради маската и отново помръкна.
"Май не беше добра идея да ги заговарям." - оповести той мрачно.
Врабчето не отвърна нищо.
- Я кажете, като стигнем в Ръката, къде искате да сте разпределени?
Това беше единственото, което му хрумна, докато Линон си пееше някаква песничка от сорта на "вятър, вятър, вятър ... с дълги нежни пръсти".

Керел се замисли, когато чу въпроса на Натаниел. Той имаше предпочитания, но досега много много не беше мислил за това. А и знаеше малко за домовете.
- Аз лично бих искал да съм или във файарлейн или в лайтлейн - отвърна той. Макар, че е по - вероятно да ме разпределет в първия.
Ръката беше съвсем близо...

Нана се замисли и оправи яката на палтето под наметалото си:
- На мен лично ми е все едно.- вдигна рамене и се усмихна бегло:- Не е важно кой къде е, а кой с каква цел е там, нали?- вдигна глава и погледна първо към Натаниел, а после и към Керел усмихвайки се.

- Съгласен съм с теб - отвърна Керел и пъхна ръка в един от джобовете си. От там извади 3 бонбона за смучене с вкус на портокал. Лапна единия и предложи останалите на спътниците си. Нана пъхна своя в устата си, а Дие запази неговия за по - късно.
- Като стана дума за цели - продължи Керел - аз съм тук, понеже искам да опитам нещо ново. А вие?

Алтамира бързо се предвижваше напред. Сутринта се беше успала невъзможно много, а искаше да стигне "Ръката" преди денят да е изтекъл. Опитала се беше да си намери кон, но в селцето, където беше отседнала, нямаха животни за продан. Пък и повечето се плашеха от Махакос, който сега подтичваше до нея. Пантерата допреди малко беше на лов и сега предпочиташе да се излегне някъде и да поспи, но тъй като Лувеош нямаше намерението да спира, беше принудена да я последва.
Не след дълго замъкът се появи в далечината. Толкова близо до целта, момичето ускори хода си...

Натаниел се замисли. Беше чувал, че има няколко домове в училището, които отговарят на различни природни сили. Беше привърженик на вятъра и светлината, затова се надяваше да попадне някъде там. А относно целите, той съвсем не беше отишъл, за да опита нещо ново или да се позабавлява. Причините бяха доста по-сериозни и водеха началото си от неговото минало.
- Аз дойдох, защото ... хм, защото искам да помагам.
Той въртеше бонбона из пръстите си.
"Защо не го изядеш" - изхили се Линон.
"Млъкни."
Това беше командата, която караше врабчето да мълчи, докато не му бъде позволено да говори отново. Дие нямаше намерение да слуша подигравките й. Той се обърна, за да види къде е слънцето, когато забеляза две фигури по пътя.

Замъкът беше вече съвсем близо. В този момент Алтамира забеляза трима пътника на пътя, очевидно и те насочили се към Ръката. Козината по гърба на Махакос настръхна. Животното винаги беше доста подозрително към непознати, държание доста различно от това на господарката му.
Лувеош протегна ръка и погали успокоително пантерата. Нямаше желание да изплаши хората отпред, особено при положение, че най-вероятно щеше да им се налага да са често заедно. Или най-малкото щяха да се засичат из замъка. Момичето забави хода си до нормален и закрачи към групата...

Натаниел огледа непознатата. Беше висока и с необичайно лилава коса. Кожата й беше матово-тъмна, а очите й бяха жълти. До нея вървеше огромна пантера, която като че ли в началото не хареса групичката.
- Май си имаме компания. - Дие се обърна към новите си познати.
"Линон, как мислиш, не ми ли станаха прекалено много новите познанства за днес?"
"Имбецил, ти какво очакваше като тръгна за Ръката? Че ще ти дават частно обучение? Ти си един от тях, колкото и да не го приемаш!"
"Но не изядох бонбона." - отвърна с тиха ярост Натаниел.
В началото врабчето не разбра замисъла му, но после се усети. Явно искаше да каже, че ако е като тях нямаше да е обезобразен така ужасно, че да не смее да свали маската си пред хора. Определено все още го беше страх и не обичаше да общува много, за да не остане още повече разочарован. Линон понечи да каже нещо, но замълча.
Натаниел пък реши да остави на случая да ги запознае с новото момиче. Вероятно и тя беше тръгнала към Ръката и щяха да се срещат често из замъка ...

Керел също погледна новопристигналите, като придържаше сабята. Момичето изглеждаше симпатично. Само очите й бяха жълти, което им придаваше зловещ вид.
- Здрасти - поздрави той. -" Тук май стана малко пренаселено" - помисли си. По принцип Керел не можеше да се нарече общителен и трудно се сприятеляваше. Сега бе срещнал 3-ма, с които, често щеше да се вижда. -" Няма ли най - накраяда стигнем до Ръката? "

Алтамира се усмихна широко.
- Здрасти на всички.
Огледа любопитно групата. Състоеше се от трима пътници - мъжът, който я беше поздравил, белокосо момиче с доста страшнички червени очи и още един мъж с маска на лицето. "Интересна компания" помисли си Лувеош.
- Приятно ми е, Алтамира Лувеош. А това е Махакос - тя посочи пантерата. - Стига да не е нервен или гладен не е опасен. А за сега не е нито едно от двете - момичето се ухили отново. - Предполагам и вие сте се насочили към Ръката?

Натаниел въздъхна. Поне в едно нещо имаха общо - домашните любимци, които бяха доста опасни, когато не са нахранени.
- Аз съм Натаниел Дие. - усмихна се той.
Естествено това остана незабелязано от всички.
"Имаш лоши навици."
- Чудесно животно. - Дие посочи с глава пантерата. - И да, и ние сме за Ръката. Ако искаш можеш да вървиш с нас?
- Разбира се. - усмихна се Алтамира.
Четиримата тръгнаха към замъка, който вече беше пред тях. Всеки имаше различни очаквания, различни копнежи и мечти. Натаниел се чувстваше доста не на място сред Алтанара, Керел и Нана. Те си бяха нормални - или поне изглеждаха такива.
"Що не престанеш да се притесняваш не си живееш нормално?
Отново Линон и глупавите й забележки.
"Защото съм такъв и няма как да го променя. Ще остана себе си, дори и толкова грозен и неприятен!"
Сега оставаше и сам да повярва на думите си ...